text
stringlengths 0
118
|
|---|
1875 година!! |
I |
Питаш ме, мамо, що аз тъгувам, |
що мойта младост в жалби минувам? |
Дали за злато много жалея, |
дали за либе ази копнея |
или ме болест държи невярна, |
та ми лицето така повяна? |
II |
Като ме питаш, право да кажа: |
тежко имане, мамо, не тража. |
Нито за либе ази копнея, |
нито от скрита болест линея, |
най ми е жално, майчице мила, |
братя кат гледам в тия теглила! |
III |
Ако с другари млади, несвесни |
фащам да пея весели песни, |
мисъл ме тежка завчас намира |
и радостта ми гасне, умира. |
Ази си казвам: „Ох, защо пейме? |
Днеска е време сълзи да лейме!“ |
IV |
Ако съгледам младо девойче |
или невяста с гърлести очи, |
ази си спомням мойте сестрици, |
що ги цалуват мръсни убийци! |
И като тъжно със глава климам, |
ази въздишам, люто проклинам. |
V |
Ако се нощем сладко отпущам, |
стреснат, уплашен пак се събуждам. |
Чувам, че плачат братя клетници, |
като се в турски мъчат тъмници, |
и кат не мога да ги избава, |
ведно с тях и аз плача тогава. |
VI |
Как да не плача? Те ми са братя! |
Нали в едни сме расли обятья? |
Нали една кръв лей се у нази? |
Техните мъки сещам и ази, |
техните болки болят и мене, |
с тяхното сърце и мойто стене! |
VII |
Само когато би се случило |
ази да срещна с мъртвец носило, |
някаква лекост, мамо, усящам… |
И аз му шъпна, па го изпращам: |
„Иди, о брате, иди в небето! |
Мир на туй няма място проклето!“ |
VIII |
Мамо! Когато мой час удари |
и преди тебе смъртта ме свари, |
и на ръце ти бледен изстина, |
недей да плачеш… недей проклина! |
И вий, другари, и вий недейте, |
че ви оставям сълзи да лейте! |
IX |
Но кат за мене камбан заблъска, |
нека гласът му драгост да пръска; |
нека ви се чини не зов към гробът, |
но звън за воля, за радостчица; |
звън от окови, що фърля робът, |
като оставя тъмна тъмница! |
1876 |
Брацигово падна подир славни битви. |
Както вред борбата почена с молитви, |
с надежди и песни и свърши с погром. |
Батак се предаде, уви, пълзишком, |
Копривщица легна при първата буря, |
топът черешови не спаси Клисура |
с високите урви; бледната зора |
видя в кръв и в пламък Средната гора. |
Панагюрци храбри след десет дни горди |
откриха вратите на мръсните орди; |
Каблешков-героят, таз душа вулкан, |
биде фанат пленник чрез един аркан[1] |
от селяне прости и лъвът Бенковси, |
туй смешенье странно от Левски и Раковски, |
загина юнашки въз една река, |
издаден не казвам от коя ръка, |
защото срамът ми изгаря челото… |
Борба страховита! В която числото |
надви на възторга — таз плява, тоз дим! |
Ударът бе тежък и неотразим. |
Бунтът се удави в паника ужасна, |
де всичко високо падна и угасна. |
Инстинктът на роба обади се пак |
със всичкий си ужас, със всичкий си мрак. |
И паданья бързи, и измени нови, |
стиден плод на дълго влачени окови, |
фърлиха в борбата своя вечен срам. |
И тази епоха на кръв и на плам |
през всички епохи и през вековете |