text
stringlengths 0
118
|
|---|
Ще ни завиждат, зная, |
че сме творци на тая |
велика епопея, |
която ще да свети |
в ноща на вековете |
грядущи и ний с нея! |
Народните скрижали |
дни чудни са вписали, |
способни да ни слишат; |
но дни, но дни кат тие, |
в кои живейме ние, |
веч могат ли да впишат? |
Нашто време с шум е… |
Нашто време с шум е |
много плодовито, |
дружествата, куме, |
ражда страховито. |
Братства, сказки, трупи — |
всичко правим смело. |
Всякой ден се лупи |
нещо недозрело. |
Бърже го прославим |
с име безпримерно, |
после го оставим |
да умре мизерно. |
„Та чорт да ги земе! — |
някой си ми каза, — |
нямам сега време |
из калта да газа. |
Случай през таз зима |
мъчно ще намера, |
утре бал ще има — |
други ден — венгера.“ |
— Хай на заседание! |
— Та не сме говеда! |
Сбогом, бай Иване, |
бързам у съседа. |
Там щъ права бденье, |
чака ме форханът, |
страх ме е без мене |
да го не захванат. |
Прежнята неделя |
фръкна цяла платка: |
туй се мъчно смеля, |
ще ми кажат: патка. |
— Хай на заседание! |
Три минутки само! |
— Я млъкни, Драгане, |
що ще правим тамо? |
Не мога пошавна! |
Отивам у Шишка, |
имам една славна |
да скроя интрижка. |
— Чуйш? От напън много |
дружеството умряло! |
— Да? Ех, слава богу, |
удрайте клепало! |
Веч се увоня то, |
нека се зарови: |
идущето лято |
ще измъти нови. |
Не въздишай! |
Не въздишай, не наричай, |
не плачи за него ти, |
сълзи от мен не извличай |
и душа ми не мъти! |
Зная ази: той загина |
с мъченически конец, |
че тоз свят ми е чужбина |
и че нямам веч отец. |
Що не бе жив, за да гледа, |
да се радува със нас |
на таз хубава победа, |
на тоз хубавия час! |
Но умря той сред Балкана |
без надежда, без лучи |
и със вяра разлюляна, |
и с отворени очи, |