text
stringlengths
0
118
Ще ни завиждат, зная,
че сме творци на тая
велика епопея,
която ще да свети
в ноща на вековете
грядущи и ний с нея!
 
Народните скрижали
дни чудни са вписали,
способни да ни слишат;
но дни, но дни кат тие,
в кои живейме ние,
веч могат ли да впишат?
Нашто време с шум е…
Нашто време с шум е
много плодовито,
дружествата, куме,
ражда страховито.
 
Братства, сказки, трупи —
всичко правим смело.
Всякой ден се лупи
нещо недозрело.
 
Бърже го прославим
с име безпримерно,
после го оставим
да умре мизерно.
 
„Та чорт да ги земе! —
някой си ми каза, —
нямам сега време
из калта да газа.
 
Случай през таз зима
мъчно ще намера,
утре бал ще има —
други ден — венгера.“
 
— Хай на заседание!
— Та не сме говеда!
Сбогом, бай Иване,
бързам у съседа.
 
Там щъ права бденье,
чака ме форханът,
страх ме е без мене
да го не захванат.
 
Прежнята неделя
фръкна цяла платка:
туй се мъчно смеля,
ще ми кажат: патка.
 
— Хай на заседание!
Три минутки само!
— Я млъкни, Драгане,
що ще правим тамо?
 
Не мога пошавна!
Отивам у Шишка,
имам една славна
да скроя интрижка.
 
— Чуйш? От напън много
дружеството умряло!
— Да? Ех, слава богу,
удрайте клепало!
 
Веч се увоня то,
нека се зарови:
идущето лято
ще измъти нови.
Не въздишай!
Не въздишай, не наричай,
не плачи за него ти,
сълзи от мен не извличай
и душа ми не мъти!
 
Зная ази: той загина
с мъченически конец,
че тоз свят ми е чужбина
и че нямам веч отец.
 
Що не бе жив, за да гледа,
да се радува със нас
на таз хубава победа,
на тоз хубавия час!
 
Но умря той сред Балкана
без надежда, без лучи
и със вяра разлюляна,
и с отворени очи,