text
stringlengths 0
118
|
|---|
Невежи |
Словата ти са много тъмни… |
Нима не сме челяшка кръв, |
като не сме така учени? |
Нима и ти не си такъв, |
ти — толкоз мъдър, изтънчений? |
Недей със гъсла си нам да бръмчиш — |
напразно пръсти си трошиш!… |
Подобни си иди да дириш |
глупци кат теб и тям да свириш. |
Ний нужда нямаме от теб! |
Ученье никому не дава хлеб! |
Певец |
Мълчи, несмислений народе, |
що си останал жално сляп, |
всегдашен роб на труд и мъка, |
що от единът само хляб |
не мислиш друго, не познаваш… |
На по-високо се не предаваш! |
Ти полза, полза дириш в вси места, |
а полза що е — не отбираш |
и сляп като си, не съзираш |
де да се търси, де е тя!… |
Умът ти е най-ограничен; |
животът ти лош, безразличен. |
Не можеш, клетий, да се насладиш |
от нищо гиздаво, прекрасно! |
Макар че същество си |
пълновластно — |
не можеш да се ползуваш от всичко, |
що теб природа подарила. |
Не знаеш що си бил от по-преди. |
Твое отечество и твойте прадеди |
що са били |
и що за тях история открила — |
не знаеш нищо за това! |
Не знаеш за какво си назначен |
и роду си що си ти задължен, |
нито пък как да му се издължаваш — |
ни теб, ни нему ти полезен ставаш!… |
Ах! Нищо теб изящно не влече… |
От нищо свето, идеално, |
ни от високо — гениално — |
ти не разбираш… |
И нищо тебе не плени! |
Ти ходиш в тъмний свят, във тъмний път, |
нищожни, глупи търсиш забавленья |
и тънеш в жалки заблужденья. |
Умът ти с тъмнота покрит, |
към все високо упорит — |
не чувствува той нищо възвишено, |
ни благородно, красно, възтържено; |
и ти стоиш посред природата кат скот, |
на нея вечно ти покорен роб!… |
Но що казах? Ти, клетий, си доволен, |
доволен, че не видиш, дет си долен, |
потънал в тежък сън… облян със пот!… |
„Ученье, думаш ти, не е ти нужно, |
не трябва тебе тоз божествен дар?“ |
Мълчи, клетнико!… Творение бездушно! |
Теб да накаже Рокът Прав |
за упоритий твой нърав, |
орисал те е от безкрайно време |
навсякъде да носиш тежко бреме! |
И дотогаз връх твоето чело |
ще е бележено „Тегло“, |
додето станеш доста свесен, |
за да приемнеш тоя дар небесен. |
1875 година!! |
I |
Питаш ме, мамо, що аз тъгувам, |
що мойта младост в жалби минувам? |
Дали за злато много жалея, |
дали за либе ази копнея |
или ме болест държи невярна, |
та ми лицето така повяна? |
II |
Като ме питаш, право да кажа: |
тежко имане, мамо, не тража. |
Нито за либе ази копнея, |
нито от скрита болест линея, |
най ми е жално, майчице мила, |
братя кат гледам в тия теглила! |
III |
Ако с другари млади, несвесни |
фащам да пея весели песни, |
мисъл ме тежка завчас намира |
и радостта ми гасне, умира. |
Ази си казвам: „Ох, защо пейме? |
Днеска е време сълзи да лейме!“ |
IV |
Ако съгледам младо девойче |
Subsets and Splits