text
stringlengths 0
118
|
|---|
наште мъки, наший кръст! |
И народната си клетва, |
и свещената си мъст! |
Апатията |
Бъди герой пословичен и чуден, |
разбивай спънките в живота труден, |
от камък имай воля в тоя час, |
от стомана обятията, |
но тебе пак ще те разбий у нас |
апатията. |
Клюкарства подли, интриги покрити, |
псувни, коварний шопот на глупците |
презирай ги: те немощни са змий, |
не бой се от проклятията! |
Но завистта с едно ще те убий: |
с апатията! |
Бъди велик ти гений на земята, |
свят кат Христа, прав кат Сократа; |
но да умреш не нужно е у нас |
ни яд, нито разпятията: |
по-зло от оръжье стои в нашта власт: |
апатията! |
Бенковски |
Планината пуста. Дивота и сън е. |
Вред пространства голи, бърда, урви, трънье; |
в пустинята влада някой гробен дух. |
Небосводът гледа уплашен и глух. |
Лесовете черни, накрай кръгозорът |
мяркат се, тъмнеят. Надалеч в просторът |
орел един плува, бавно се върти |
над някоя мърша, що му дъх прати; |
по скалите зеят страшни пукнатини; |
затулени с храсти — легла на гадини; |
сипеи безродни, плешиви бърда, |
стръмнини без дръвье, реки без вода |
душата измъчват и плашат окото. |
Из един там глух дол, обрасъл с глогина, |
сега върви тихо някаква дружина. |
Вождът е Бенковски! Бенковски е сам! |
Бенковски я води в пустинята там; |
героят, юнакът с мисъл на челото, |
на подвига знаме, душа на делото, |
човекът, що даде фаталния знак |
и цял народ смело тикна с своя крак |
желязната вволя, железните сили, |
могъщото слово, що слабий окрили, |
гласът, който каза: „Вървете! Да мрем! |
Ставайте, робове! Аз не щъ ярем!“ |
И ние трептяхме пред тоя глас мощен, |
пред тоя демон таен, призрак полунощен, |
който произнесе страшните слова… |
Той сега вървеше с клюмнала глава. |
Другарите му верни, разбити и пршни, |
мязаха на мощи и на сенки страшни, |
седемдесет бяха, четирма са днес. |
Другите паднаха: едни в боя с чест, |
други в плен срамотен, други пък бегаха, |
от тяхната участ кат се убояха. |
Тъжно те вървяха в заглъхналий мир |
по пясъка ситни, из дивния шир, |
с пушки без патрони, и скрака без сила; |
всяка кост се клати, боли всяка жила; |
подвигът е труден, пътят е свиреп. |
Петнадесет дена без отдих, без хлеб |
скитат се в горите, борят се с тиранът, |
с пекът, с дъждовете и с треви се хранат, |
често мисъл мрачна дохожда им тям. |
Но бълзо изчезва; Бенковски е там. |
Бенковски ги пази мълчалив и страшен; |
в бедите поддръжка и пример всегдашен; |
тоя държи, не охка, тоя е само блед, |
и гледа на изток, и води ги дмело, |
и бурно се бърчи бледното му чело. |
В глава му се блъскат мисли цял пояк |
и кроежи тъмни, и лучи, имрак, |
и ярост отровна кипи му в гърдите |
за толкоз нещастья, надежди разбити, |
за толкова жъртви и вяра, и труд, |
отишли на вятър под натиска лют! |
И бунтът пред него като облак чуден |
фърчи кат от някой ураган прокуден. |
Накъде отиват?… Изведнъж гръм |
раздаде се от ближния хлъм. |
Кат снопове падат трима другари. |
Кръв димеща, топла пясъка прошари. |
Пушекът се пръсна и гръмът мина, |
кат напълни с екот цяла планина. |
Потерята скокна от свойта пусия |