text
stringlengths 0
118
|
|---|
И вниквах в ромона зефирен из листата, |
и дишах упоен арома на цветята! |
И сладки трепети… Душа ми се разнежи |
под тоз гальовен дъх на пролетни копнежи, |
и песен в мен зазре… Но глас смути сърце ми: |
За нега, за мечти, певецо, не е време! |
Там, дето цял народ с душата е отнесен, |
там — твоите крила и дух, там — твойта песен! |
Аз съм Българче |
Аз съм българче и силна |
майка мене е родила; |
с хубости, блага обилна |
мойта родина е мила. |
Аз съм българче. Обичам |
наште планини зелени, |
българин да се наричам - |
първа радост е за мене. |
Аз съм българче свободно, |
в край свободен аз живея, |
всичко българско и родно |
любя, тача и милея. |
Аз съм българче и расна |
в дни велики, в славно време, |
син съм на земя прекрасна, |
син съм на юнашко племе. |
Амнистия за българите |
Най-подиря се смилява |
падишаха и със глас |
триумфален проглашава |
днес амнистия за нас! |
„Пълна прошка аз ви давам, |
казва благий падишах, |
чада пак ви назовавам |
и забравям ваший грях! |
Всички, казвам, сте простени |
освен тия между вас, |
що във свойто заблужденье |
нож дигаха срещу нас. |
Раи верни пак станете, |
забравете моя гнет, |
с мюсюлманите бъдете |
същи братя занапред!“ |
Прошк!! С нази се ругае |
йоще този турчин груб! |
Тъй си ситий звяр играе |
с окървавения труп! |
Крокодилът заридава |
с кръвожадният си плач |
и ехидната гнуснава |
е на раната ни врач! |
Прошка! Прошка! От султана! |
А кога ще да прости? |
Сърце здраво не остана |
и света се запусти! |
След като пусна във нази |
от убийци бясна сган |
и в потоци кръв нагази, |
и разплака стар Балкан; |
след като изби й изроби, |
сече, кла, беси, гори |
и дор в женските утроби |
той децата умори! |
Прошка!… Своите обятья |
ад разгръща ни, о, вест! |
Дума ни да бъдем братя |
със убийците си днес! |
Да забравим той ни кани, |
че в сърца ни е пробол, |
и дълбоките си рани, |
и голямата си бол; |
да забравим той ни казва, |
че сме мъченици ний |
и че в същата ни пазва |
лютата змия се крий; |
да забравим ни съветва |